Община Борино е разположена в Югозападна част на Родопския масив в област Смолян, Южен централен район за планиране. На юг граничи с Република Гърция, на изток с община Девин, на север с община Батак, а на запад с община Доспат. Релефът е планински с надморска височина от 1050 до 1600 м.
Разнообразието в релефа на общината, в съчетание с почвено – климатичните условия са добра предпоставка за развитие на редица стопански дейности: селско стопанство, дърводобив и дървопреработване, туризъм, хранително – вкусова, текстилна промишленост и др. Като основен ресурс се очертава наличието на иглолистна дървесина.
Територията заема от 5.42 % област Смолян с площ 173 204 дка като селскостопанския фонд обхваща 54 115 дка или 31%, като от тях 4 300 дка са ниви, 7 000 дка – ливади и около 8 000 са мери и пасища. Горските територии обхващат 116 743 дка или 67%, в т.ч. – 90 894 дка иглолистни гори (предимно смърч и бор) и 3 391 дка широколистни.
Почвите са кафяви и сиви горски. Административен център на община Борино е с. Борино с население 2548 човека. Община Борино е основана през 1978 г. и включва пет населени места, броят на жителите в тях е както следва: с. Борино – 2548; с. Ягодина – 501; с. Буйново – 384; с. Чала – 169; с. Кожари – 115.
Климатът е преходно континентален, умерено топъл, характеризиращ се с по – ниски летни температури и по – обилни снеговалежи. Релефът е типичен планински, с характерните особености за тази част на Родопите – стръмни и урвести места, полегати била и дълбоки долове.
Основните отрасли в общината са земеделието и животновъдството. Земеделието е ориентирано към картофопроизводството, което е важен поминък за населението. Проблем за картофопроизводителите представлява реализацията на продукцията, поради ниската й себестойност.
Животновъдството е добре развито. Община Борино предлага добри възможности за отглеждане на овце и крави, имайки предвид наличието на паша. Категорията на пътната мрежа в общината е ниска. Липсват пътища от първи и втори клас. Има един третокласен път III – 197. На територията на общината има около 80 км. пътища III и IV клас и местни пътища. Общината стопанисва и поддържа около 32 км. четвъртокласен път и около 30 км. местни пътища.
Железопътен транспорт в общината няма. Благоприятния климат, екологично чистата околна среда и природните дадености са предпоставка за развитие на туризма.
Община Борино е богата на природни забележителности – намиращия се на 6 км. от с. Борино, биосферен резерват Кастракли с микроязовир и с уникална черноборова гора; Ягодинската пещера – намираща се на 16 км. от с. Борино; Буйновското ждрело, Южнородопската екопътека, Дяволски мост в м. Хайдушки дол, Кемеров мост – връх Виденица ( Гьозтепе ) – предполагаемо светилище на Бог Дионис, Доспатски язовир на 20 км. и др.
Цялата територия на Община Борино попада в Натура 2000. В границите на с. Борино са описани около 2 000 висши растения, от тях 69 са защитени, 11 са включени в Европейския списък на редките, застрашени и ендемични растения. В Червената книга на България са вписани като застрашени и редки 100 вида.
Фауната е представена с многообразие от животни, много от които са с национално, европейско и световно значение – мечки, глигани, сърни, елени, муфлони, диви кози, глухари, скалолазки, орли, зайци, соколи, сови и други дребни хищници. Туризмът в общината се развива. На територията й има 10 хотели и 5 къщи за гости.
Село Борино разполага с модерна здравна служба, чиято сграда отскоро е ремонтирана по програма Фар BG 2005 / 017. 353 – 01. 03. 12 по схема за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ Подобряване състоянието и интеграция на малцинствените групи в неравностойно положение със специален фокус върху ромите. В сградата й се намират кабинетите на двама общопрактикуващи лекари и един зъболекарски кабинет.
История
Предполага се, че селището е възникнало по време на османското владичество на мястото на юрушка стоянка – периода 1750г.-1800г. Първите писменни данни за селото са от 1842г. В землището му са открити:палеолитно находище, следи от първобитния човек от мустерската епоха и тракийски некропол от 10-11 век, съответно в местностите Чакмаклъ,Чакмаклъдере и в сегашната местност „Валтата“. Една от люлките на европейската цивилизация е планината Родопи. Първобитните хора са живели тук 65 000- 60 000 пр. Хр. Първите следи от човешко присъствие в нея /Родопи/ са открити в селото, близо до хижа “Орфей”- кремъчни оръдия на труда.
През есента и зимата енеолитните хора са живеели в пещерите от района. За това свидетелствуват откритите огнища, датиращи от 4 000 – 3000 г. пр. Хр. в Ягодинската пещера и идолната пластика свързана с култа към жената-майка и култа към Слънцето в Харамийската дупка.
От преди ІІ хилядолетие в околностите на с. Борино живее тракийското племе беси. От тях са открити тракийски могили на вр. Турлата и много светилища.
Светилището на Дионис в Родопите и музикалната култура на траките са свързани с името на митичния родопски певец Орфей, покорил със звуците на лирата си ветровете и дивите зверове. Съществува хипотеза, че на връх Виденица се е намирало прочутото в древността светилище на бог Дионис – посещавано от Гай Октавий и Александър Македонски.
От римско владичество са останали много следи – пътища и моста “Кемера”. През Борино е преминавал прекия път от Филипополис /гр. Пловдив/ до Гоце Делчев и Македония.
На Балканския п-в през VІ в. се заселват славяните, през VІІ в. прабългарите и заедно с траките създават Българската държава през 681г. От прабългарите се взима името на държавата, от славяните се взима езика- славянски и от траките културното наследство. Всички те изповядат различни религии. За обединяване на народа през 865 г. се въвежда християнството и се утвърждава България като християнска държава. В Родопите християнството се е изповядвало три века преди покръстването, знае се, че Библията е преведена на езика на бесите.
През 1396г. Родопите попадат изцяло под владението на Османската империя. За това време свидетелствува Средновековния некропол в местността “Джумая дюзю” от Х-ХІV в., в който първите погребения са християнски, а по-късните мюсюлмански. Според Българо-турската спогодба от 1886 г. Борино остава в турска територия. Върнато е на България по Букурещкия мирен договор през 1913 година. До 1934 г. Борино е носило името Карабулак. Сред населението на селото е наложена легендата за Кара була – в превод от турски език означава черна була /жената в черно или черната вдовица/. Тя дошла в землището на Борино заедно с четиримата си синове от близкото с. Гьоврен. Тук братята създали свои семейства и се разселили, създавайки четири махали в селото. За съжаление за времето преди 1934 година няма запазени сигурни писмени извори за наименованието и развитието на селото. Голяма част от информацията е устна и запазена предимно във фолклора и етнографията.
В с. Борино е живяло само турско население до 1930 г. когато се заселват българи християни от смолянските села Соколовци, Гела, Солища и Стойките. Тук намират по-благоприятни условия за живот и за развитие на овцевъдство. Те купуват имотите на местните турски семейства, които емигрират в Турция. Също така са по-близо до имотите си по Беломорието. След 1945 г. селото продължава да се развива като особен приоритет се дава на инфраструктурата и социално-здравните обекти – училище, читалище. Прокарват пътища. През 1960 г. селото е електрифицирано.